Йожен Атже е неопределим, неуловим за фотографската история, подобно духовете, които бродят из парижките улици в собствените му фотографии. Колкотопо-малко знаем за него, толкова повече даваме воля насвоите интерпретации, в резултат на които днес имамене един Атже, а много Атжетовци, от които можем да избираме – съществува Атже материалният, търговецът,който прави своите фотографии точно така, както бихасе харесали на неговите купувачи. Но има и Атже духовният, мистичният, откъснат от суетата на модерния град, търсещ непреходното и извънвременното. Откриваме и Атже сюрреалистът – „Татко Атже“, както се твърди,че сюрреалистите го наричали, ексцентричен човек съссприхав и избухлив нрав. Но се разказва и за Атже скромният, дистанцираният, самотният, вечно криещ се подчерното наметало, потънал в своя фотоапарат. Йожен Атже, роден през 1857 г., опитва да се реализира като моряк, като актьор и като художник, но не успява да се докаже в нито едно от тези си занимания. Вкрая на ХІХ век се установява в Париж, където остава докрая на живота си. По това време открива, че фотографията може да му осигури средства за препитание, купувапървата си камера и започва да снима града. Снимките си, които рекламира като „документи“, продава на художници, архитекти, декоратори и сценографи от артистичните среди. Постепенно негови редовни клиенти стават Ман Рей, Андре Дерен, Анри Матис, Пабло Пикасо имного други.  Атже прави повече от 10 000 кадъра на Париж. По това време Париж е модерен, шумен и артистичен град. Но не този Париж вижда Атже.
Във фотографиите му няма следи от индустрия, няма Айфелова кула, няма оживени кафенета. Атже документира онзи Париж, който се крие под покривалото на модерността – старите сгради, тайните вътрешни дворове, парковете, дърветата, мостовете, витрините, стълбищата, орнаментите, по-рядко уличните търговци, продавачите в малките магазини, боклукчиите или проститутките.

Своите обекти Атже фотографира рано сутрин, заради светлината, която насища пейзажите с меланхолия, но и за да избегне присъствието на случайни минувачи и автомобили в рамките на кадъра. „Там, където човекът се оттегля от фотографията, там за първи път изложителната стойност се налага над култовата“ – пише Валтер Бенямин през 1935 г. в своето есе „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“. – „Несравнимо за установяването на този процес е значението на Атже, който в началото на века е заснел парижките улици в тяхната лишеност от човешко присъствие. За него са казали с пълно право, че ги е заснел като място на престъпление. Защото и мястото на престъплението е лишено от човешко присъствие. Неговото заснемане се прави заради уликите. При Атже снимките стават веществени доказателства в историческия процес. Те изискват възприемане в определен смисъл. За тях вече не е подходящо свободно реещото се съзерцание. Те предизвикват безпокойство у наблюдателя: той чувства, че трябва да намери определен път към тях“.

Няма съмнение, че през целия си живот Атжезапазва любовта си към театъра. Фотографиите му често напомнат празна сцена със старателно подредени декори, която очаква актьорът, който да я обживее. Тези декори са откъснати от реалния живот и сякаш съществуват извън всякакви времеви и пространствени измерения. Около себе си те нямат нищо друго освен тишина. Предстои особено представление, в което мълчанията трябва да бъдат чути. В края на живота си Йожен Атже пише в писмо до свойприятел – „Събирането на тази огромна артистична и документална колекция, приключва днес. Мога да кажа, че съмфотографирал всяка част от стария Париж“. Тази „огромна артистична и документална колекция“ можеше дане достигне до нас, ако не бе едно щастливо стечение на обстоятелствата. Атже живеел не същата улица, на коятосе намирало и ателието на Ман Рей. Именно една от асистентките на Ман Рей – фотографката Беренис Абът, открила ценността в творбите на Атже и съдействала голямачаст от тях да попаднат в Музея за модерно изкуствов Ню Йорк. През целия си живот БеренисАбът оставав плен на фотографията на Атже, съдейства за нейното популяризиране, лично копира от стъклените плакиизложбените копия, пише текстовете към каталозите икнигите, посветени на Атже. За него тя казва: „Той бешеизискан историк, Балзак на камерата, представящ красотата и достойнството на френската цивилизация“.