… представите ми за фотография с главата надолу

„Човеко, тази камера е пълно дърво“, рече Кирил, докато една сутрин си пиехме кафето в Бургас и му показвах новата си придобивка. И избухнахме в смях. Но факт, япончета я правят от 500-годишно черешово дърво и до ден днешен произвеждат тази красива камера, колкото и старинна да изглежда. Няма да забравя, когато след месец и половина куриерска епопея, тръгване от Англия, загубване на пратката в град в Германия, за който и не бях чувал, мъчително намиране и съобщаване, че пакетът изглеждал видимо повреден, секретарката в офиса ми звънна и каза „ Иво, има пратка за теб“. Взех стълбите през една на бегом и след минути седях отново на бюрото си запъхтян и отварях нервно пакета. А вътре беше Тя, моята Тачихара 4х5 от червено черешово дърво с месингови елементи, напълно невредима. И така се започна. В продължение на близо година събирах необходимите елементи на системата, без да мога да направя и един кадър. Холдери от Щатите, обектив от Япония, преден панел от Китай, въобще интернационален комплект. Чак изненадах себе си с търпение.Вече имах всичко необходимо да направя първите си кадри. Беше януари, времето кротко, но с температури около –20 оС. Не исках да снимам разни безсмислени тестови кадри от терасата, затова рано-рано се запътих
към Боянския водопад – нали съм си любител на планинския пейзаж, поне опитите да са в реална среда. Докато пъплех нагоре по заледената пътека с 13 kg раница на гръб и 4 kg статив в ръка, преговарях на ум нещата, които бях чел през последните месеци за работата с голямоформатна камера. Толкова много действия се изискват, преди да натиснеш „спусъка“, че притесненията ми да не объркам нещо бяха съвсем реални. Е, от самото начало знаех, че без грешки няма да мине, но исках поне да сведа до минимум нещата, ако е възможно. След час и половина бях горе, нямаше жив човек и се заех с работа. Избрах си позиция, от която исках да снимам, разпънах статива, монтирах камерата и се започна дългата подготовка. Поставих обектива, отворих затвора, метнах черната кърпа на главата, опитах се да заема стабилна позиция зад камерата на
покритите със сняг камъни, за да кадрирам и фокусирам. Това действие при нормални условия не отнема много време, но от студа матовото стъкло се запотяваше мигновено. Задържах дъха си доколкото мога и след десетина минути бях готов. Затворих обектива, заредих касетата с филм, измерих експозицията, отчетох компенсацията, нагласих данни, издърпах слайда на касетата, заредих и… „щрак“. Вече имаме кадър. Не си засичах времето, необходимо за всички тези действия, но беше страшно много. А колко е лесно с огледално-рефлексен фотоапарат… За това време с дигиталката щях да съм напълнил една карта. Записах си в тефтерчето данните за снимката, показанията на светломера, дата, място (нещо като EXIF, но на хартия) и се преместих на следваща позиция за втори кадър. Снимачният ден продължи още няколко часа и премръзнал като куче се прибрах в къщи.Нямах търпение да видя резултата, затова веднага се затворих в банята и се захванах с проявяване. Никога няма да забравя тръпката, когато видях за пръв път негативния образ 10х13 cm, окачен да се суши в банята. Бях като малко дете, на което са подарили мечтания подарък за Коледа.  Кадрите сами по себе си не бяха нищо особено, но самият факт, че се получи нещо, ме развълнува много. След още няколко пробни сесии нещата взеха да навлизат в добре отъпкания коловоз на рутината и технически се
справях завидно по-добре. Вече ми беше доста по-лесно да боравя с техниката, с две думи, хванах ù цаката. Имах път до Варна и няколко свободни дни там, та реших да отскоча до с. Тюленово да поснимам малко дълги експозиции на морето. Беше прекрасен снимачен ден. Прибрах се вечерта във Варна, и кой ще ти търпи няколко дни непроявени кадри, докато се върна в София – абсурд. Залових се с проявяването веднага. След фиксажа отворих първата доза,

и ужас… всичките кадри осветени! Леко ми се подкосиха краката – на втората доза положението е същото. Винаги когато ми се случи подобна издънка, се успокоявам с факта, че щом Робърт Капа е преживял някакво фотостудио в Лондон да му съсипе снимките от десанта при Нормандия, и аз ще преживея някакви си там загубени кадри. Но по-скоро ме притесняваше това, че не знаех какъв е проблемът. Първата ми мисъл беше за проблем с касетите, но всички кадри бяха осветени по еднакъв начин.Мина доста време иняколко сесии, приедни имаше проблем, при други неи това още повече ме озадачаваше,докато накрая разбрах, че проблемъте в меха на камерата. Просто се бешепротрил на сгъвките ипри определениситуации оттам пробиваше светлина. Е,проблемът се решимного лесно с парчетиксо, по един кант по ръбовете. Но когато човек купуваг о л я м о ф о р м а т н акамера втора ръка,ако има възможност да погледне меха, може да си спести доста главоболия. Определено голямоформатната камера преобърна представите ми за фотография с главата надолу – в буквален и в преносен смисъл. Да кадрираш и фокусираш обърнат с главата надолу и огледално отразен образ, се свиква може би най-лесно и е просто въпрос на малко практика, и ако щете, сухи тренировки. Но целият процес на работа изисква много дисциплина и концентрация, която си отнема повече време, и е хубаво, ако от самото начало човек си изгради логически целия процес в главата. Всяко нещо в тази система е различно от това, с което сме свикнали при „нормалните“ фотоапарати. Целият куп действия,  които трябва да извършиш, преди да натиснеш спусъка, са много и всяко може да доведе до грешка. Най-често в бързината може да забравите да затворите „пердето“, след като сте фокусирали, да отворите слайда на касетата и да си осветите филма, аз лично съм го правил не един път. Но хубавото е, че се усеща веднага по странния звук на затвора и човек може да презаснеме кадъра веднага. Въпреки всички трудности и несгоди, въпреки бавната работа и всичките недостатъци на голямоформатната система, съществува едно-единствено нещо, което ме кара и до ден-днешен да заредя касетите с нови плаки и да изляза да снимам – удоволствието. То не може да бъде описано и споделено, а единствено изживяно. Да правя фотография в ерата на цифровите фотоапарати, както е правена преди век, за мен е не просто романтичен сантимент, а задоволяване на вътрешна потребност, изразно средство, даващо наслада от крайния резултат. Никога не съм робувал на техниката и не тя е водеща за смисловото съдържание на кадъра, но като човек, за който отографията е хоби и удоволствие, се опитвам да извлека максимум задоволство и от начина, по който снимам.